Реклама
Засега електромобилите се зареждат с помоща на специални контактори и кабели. Разработват се безпроводни зарядни устройство, предназначени за гаражи и паркинги. Те повишават удобството за използването на електроколите, но не рашават основния проблем - малкия пробег /около 150 км/ с едно зареждане. Радикалното решение на въпроса е зареждане на акумулаторите не на място, а по време на движение.
Инженерите и физиците са създали компютърен модел, детайлно описващ начина на предаване на електричество по въздуха от пътя към движещ се по него автомобил. Изследователите са доказали реалността на подобна схема и предлагат оптимален дизайн на елементите й. Вариант на тази схема предлагат изследователи от университета в Станфорд, работещи по проекта „Глобален климат и енергетика“ - GCEP.
Авторите предполагат, че за успешно дозареждане на електромобил е нужна апаратура, способна да прехвърля мощност от 10 кВт на разстояние до 2 метра. Естествено, при преодоляване на изкачвания и при ускоряване, автомобилът ще ползва енергията на акумулаторите си, а получаваната от пътя енергия ще ги дозарежда и ще им осигурява "второ дихание" и реално в колата ще има повече енергия в края на пътуването, отколкото при старта му. Проблемът в новия проект е че се налага крупномащабна реконструкция на цялата пътна система.
Зареждането на бордовия автомобилен акумулатор става за сметка на резонансна магнитна връзка. По тази схема енергията се предава от осцилиращо /променливо/ магнитно поле, свързващо две бобини, настроени на еднаква честота. Това не е банален трансформатор или съчетание на електромагнитен излъчвател и приемник. Предавания по тази система поток "усеща" само много точно настроена бобина.
Още в 2007-а учени от Масачузетския технологичен институт са захранили така 60-ватова крушка на разстояние над два метра. По-късно този проект довежда до създаването на компанията WiTricity, занимаваща се с разработка и внедряване на битови безпроводни системи за предаване на енергия - от гаражни зарядни за електромобили до захранване на домашни устройства и дори осветление.
В работата си станфордци предлагат няколко варианта на взаимна ориентация на приемните и предаващи бобини и вкарват в схемата метални пластини и от двете страни, които влияят на режима на работа по посока намаляване на ненужните загуби на енергия. При честота от 10 мегахерца и размер на бобините от 0,6-0,8 м КПД-то на системата може да достигне 97% при прехвърлянето на енергия до два метра дистанция.
Плюс на системата е и възможността за свръзването й с разположени около пътя ветроелгенератори и слънчеви батерии, което пък ще намали разстоянията за жичното прехвърляне на електричеството. В същото време веригата от бобини под пътното платно ще помогне на бордовата електроника в колата много точно да я позиционира на пътя в лентата й на движение, нещо, което много би помогнало в изграждането на системите за автоматично самоуправление на колите.
Сега предстои направата на лабораторен прототип на комплекса, а след това и изпитания на реален път. Но учените трябва да се убедят, че магнитно-резонансното предаване на енергия няма да оказва никакво вредно въздействие на хора и животни, на електрониката в колата, а след това да се опитат да направят системата си максимално достъпна от финансова гледна точка.
